Отец Ипполито Агосто

Ипполито Агосто,

 

 

първи енорийски свещеник в Русе

 

 

 

 

Ипполито Агосто може да бъде наречен “основополагащ” свещеник на католическата енория в Русе.

 

 

Той е роден в Албенга, близо до Генуа (Италия), на 27 юли 1838г.

 

 

Голяма част от представената информация е от една тетрадка, писана на ръка, озаглавена “спомени за католическата Мисия в Русчук”. Тя толкова подробно описва делата на Ипполито Агосто, че може би е писана или диктувана от него. Първата половина от тетрадката е на италиански, втората на френски език.

 

 

Започва с тези думи: “Русчук, град много значителен със своята крепост и пристанище на Дунав, наброява около тридесет хиляди жители, които могат да бъдат класифицирани по следния начин:

 

 

- българи ............................................................................. 12.000

 

 

- турци ................................................................................   8.000

 

 

- арменци, гърци, евреи, немци и др. чужденци ........... 10.000

 

 

Този град … има хубави къщи, две улици достатъчно добре урегулирани и една железопътна линия… Работите по строежа привличат в Русчук много чужденци и особено англичани и немци-австрийци, първите почти всички протестанти, вторите почти всички католици”.

 

 

От 1860г. благодарение на грижите на епископ Анджело Парси, пасионист и Никополски епископ от 1847г до 1863г., Русе става мисионерска спирка и има по-редовно свещеник, който служи в града. Не малка е загрижеността на консула на Австрия в Русе, който много пъти пише на епископа, за да има града свещеник и църква.

 

 

С грижите на епископа и с голямата помощ от католическата общност в Русе - “особено господин Кавалер Лука Кличан” - успяват да закупят земя, на която построяват една голяма стая, която наричат параклис. От Загреб пристигат помощи. На 29 декември 1857г. едно писмо до Никополския Епископ Парси, изпратено от кардинал Йосиф Хаулик, епископ на Загреб, съобщава за помощи, които той ще изпрати за строежа на църквата в Русе.

 

 

Строежът е завършен през 1860г. там, където сега се намира двора на училище “Любен Каравелов”. В този параклис започват да служат свещеници, дошли от Букурещ или от католическите села около Свищов.

 

 

Нещата вървят така до 1870г. без големи промени през времето на епископ Антонио Джусеппе Плуим (Никополски епископ от 15 септември 1863 до 1 март 1870). В тази година е избран новият Никополски епископ, монс. Игнатий Паоли, който при пътуването си към Букурещ минава през Русчук. Тук той получава радушно посрещане от католическата общност, която моли новия епископ да й изпрати постоянен свещеник и Русе да стане енория. По това време седалището на Никополския епископ, който е и апостолически викарий на Влахия, се намира в гр. Букурещ. През 1883г. се създава нова епархия - Букурещ и границите на Никополската епархия се ограничават само до северна България и седалище става Русе.

 

 

Монс. Игнатий Паоли не забравя молбите на католическата общност в Русе. Щом встъпва в длъжност избира отец Ипполито Агосто, пасионист, който тогава е енорийски свещеник в Рамнику Вулчеа (Румъния). Двамата пристигат в Русе, където следващата неделя епископът служи Светата Евхаристия в параклиса. В проповедта си иска от общността помощ за нуждите на техния първи енорийски свещеник. Консулите на Австрия, Франция и Италия се срещат на следващия ден и всеки от името на своята държава дава определена сума, за да осигури на енорийския свещеник най-необходимото. В същото време верните от католическата общност събират пари за ремонта на параклиса.

 

 

Много доволен от отговора на верните, монс. Паоли си тръгва за Букурещ, оставайки отец Ипполито в Русчук да развива новата енория с името “Непорочно Зачатие на Блажена Дева Мария”.

 

 

Тази енория изглежда наистина родена от ръката на Бога! Винаги, когато са в най-голяма нужда свещеникът или църквата, се появяват добри хора готови да помогнат. Поради големия брой немскоговорящи верни, отец Иполито започва да учи немски език и през следващата пролет успява да чете всяка неделя Евангелието на немски и дори да проповядва на този език. През зимата отслужва много венчавки, защото много двойки не са получили това тайнство, поради липсата на свещеник в града.

 

 

Отец Ипполито замисля построяването на къща до параклиса. Има идея да строи и училище. Свещеникът обикаля града, за да събира необходимите пари. Не само католиците дават, а и самият Паша и неговите служители помагат. С провидението на Бога през 1871г. успява да отвори врати училището, като за учител от Букурещ, изпращат един брат монах. Той остава за малко, защото дори да беше чудесен учител, не можеше да свири на хармониум и нямаше хубав глас за пеене. Хармониумът е подарък от г-н Лука Кличан.

 

 

От Виена пристига отличен учител, г-н Биндер, австриец на двадесет и пет години. Той живее със свещеника и един монах брат Джованни, и е много внимателен и уважаван. Биндер обаче се възгордява и толкова беше добър и обичлив в началото, колкото стана непоносим накрая! Налага се да бъде освободен.

 

 

След още един неуспешен опит, Отец Ипполито е принуден да поеме задължението да преподава за два-три месеца. През това време брат Джованни е преместен в град Браила и отец Ипполито остава сам.

 

 

Подпомаган от енориашите, отец Ипполито има с какво да живее и да покрива разходите на училището и на параклиса, като построява камбанария с кръст на покрива.

 

 

От духовна гледна точка, енорията расте бързо. Много венчавки са отслужени и голям брой от протестантите в града стават католици, особено младежи, които много се интересуват, участват в катехизиса и приемат първо причастие.

 

 

Така тези действия продължават до края на пролетта на 1873г., когато Никополският епископ монс. Паоли изпраща телеграма до свещеника, като му нарежда да отиде веднага в Букурещ, за да се срещнат. Отец Иполито тръгва за Букурещ и получава ново назначение: избран е от епископа за енорийски свещеник в Браила (Румъния) и на другия ден трябва да бъде там. Отец Ипполито обяснява на епископа, че в Русчук и в селата наоколо има доста започнати работи и ангажименти и има нужда да се върне и да ги свърши. Епископът не приема доводите за основателни и свещеникът тръгва за Браила. Отец Ипполито е деен както винаги, но работата му отново е прекъсната с телеграма от монс. Парси: “Ела веднага в Плоещ”. Там животът му отново е променен, защото е върнат в Русчук.

 

 

Не е толкова лесно, защото за да се мине на другия бряг на Дунав трябва да се изчака карантина или да се мине през Сърбия. Свещеникът решава да мине през Сърбия. По пътя служи литургии в Гюргево и Турно Магурели, където верните му отделят известна сума за път. Пътуването е много трудно поради лошото време и проблеми на митниците.

 

 

Първата задача в Русе, която си поставя отец Ипполито, е посещение на консулите в града. По време на тази визита, отецът разбира защо епископ Парси прави тези бързи промени за преместването му от Русчук до Браила и обратно в рамките на три месеца. Причината за всичко това е пристигането в Русчук, на три монахини – англичанки, от един клон на ордена на пасионистките. Трите монахини са насочени към Русчук, за да преподават в училището. Те са майка Йоаттим - супериорка, майка Игнация Стюард и сестра Агата Кенни - учителки. Супериорката и сестра Агата не говорят друг език освен английски и заради това епископът мисли, че е добре да има свещеник, който знае техния език. Така в Русчук идва англичанинът отец Джироламо Смит.

 

 

Причината да се върне отново в Русчук отец Ипполито Агосто са протестите на консулите (особено френския и италианския), които не са доволни от отец Джироламо и от втория свещеник, който е с него - отец Игнат Д’Алессандро. Консулите заедно пишат писмо до монс. Парси: “тези двамата заедно не успяват да извършат това, което отец Ипполито сам изпълняваше”, с което обясняват на епископа, че за доброто на енорията в Русе трябва да бъде върнат отец Ипполито.

 

 

По време на отсъствието на отец Ипполито, в Русчук нищо не се е променило, освен идването на трите сестри англичанки. Те са на квартира в голямата къща на г-н Херман. В същата сграда отварят училище, което е посещавано, но приходите, които училището събира, не покриват дори разходите за наема на къщата. През тези три месеца епископът изпраща около 2000 франка на сестрите, за да покрият разходите. Отец Ипполито разбира, че не може да продължават по този начин. Предоставя къщата си на сестрите и на училището, а той отива да живее в къщата на г-н Лука Кличан близо до хотел “Лондон” (сградата намираща се днес на запад от Съдебната Палата).

 

 

Отец Ипполито се премества, но бидейки сам, поисква от католическите села да изпратят някого, за да му помага в ежедневната работа. Учителят на Ореш изпраща един младеж на 12-13 години, който е много пъргаво в работата и с добра воля.

 

 

През пролетта на 1874г., свещеникът се заема с покупката на парцел, граничещ с терена на църквата, където по-късно да построи къща за сестрите и училище. През това време г-н Шамражо, Консул на Франция е прехвърлен в Нюрен и на негово място идва г-н Обаре бивш военен комендант, който е воювал в Китай. Този нов Консул е много набожен и веднага забелязва, че параклисът е малък и трябва да се разшири. За тази цел той се сдобива с 1000 франка от посланика на Франция в Константинопол и с тези пари започва да изгражда пространство за хор и го покрива с купол. След като приключват със строителните работи по църквата трябва да се помисли за разширяване на училището. Сестрите Игнасе Стуард и Агате Кенни работят с голямо усърдие и броят на учениците нараства. В същото време училището е много малко за да ги събере. Тогава Енорийският свещеник отстъпва двете стаички, които е построил близо до дома на сестрите, за да открият там кухня и трапезария за малките деца. Енорийският свещеник си построява нова малка къща, от другата страна на градината, която се състои от две стаички и малка изба.

 

 

Нещата вървят по този начин до Руско-турската война, месец май 1877г. Епископът се притеснява за сестрите и ги извиква в Букурещ. Енорийският свещеник, отец Ипполито, остава сам с младежа, който му помага. Град Русчук е плячкосан от всякакъв род войски, като най-кръвожадни са черкезите и тези от Шебек. Всеки ден пристигат нови и нови войници, за да ги разпределят за Видин, Силистра или Плевен. Много чужденци, които не се чувстват комфортно изоставят Русчук и преминават от другата страна на Дунав във Влашко или по-далеч в Австрия, Унгария, Сърбия. Паника и страх царува в сърцата на гражданите, които остават в Русчук. На 22 юни, денят на Свети Йоан, в 16.00 часа започва кръстосан огън над град Русчук. Бомбардировката продължава докато се смрачи. Енорийският свещеник през цялото време стои като прикован между стените на преддверието и след като спира бомбардировката решава да отиде при консула на Италия. Той е много щастлив да види свещеника и му казва, че е получил Нота от Пашата, в която го уведомяват, че турците ще отговорят на удара. Бомбардировките продължават с дни. Енорийският свещеник решава да напусне града. Преди да тръгне, той скрива всичко каквото може. Приема Светото Тайнство и тръгва с младежа към гарата. За щастие там е последният влак за този ден, който тръгва от Русчук за Варна. Вагоните са пълни, не се намират места. Той трябва да пътува в багажния вагон до Варна. Остава няколко дни в града и след това през Созопол се отправя за Корфу и Бриндизи. Пристига в Рим, остава няколко дни и потегля с младежа към Брунато, където се намира манастира на Пасионистите. Оттам тръгва за Ривера, за да види родителите си, които не е виждал от 22 години. Посещението е много кратко и той потегля отново за Брунато и Рим, а оттам се връща в Букурещ. Младежът влиза в епископската семинария, а свещеникът изчаква края на войната. На 24 февруари 1878г. Ипполито успява да премине Дунава и да види отново своята скъпа мисия, която открива в много лошо състояние. Къщата е пробита от снаряд, прозорците са напълно изпочупени, а някои дори изкъртени. Къщата обаче не е опустошена, свещеникът намира всичко, което е скрил.

 

 

Дълго време никой не посещава църквата и много малко хора подпомагат финансово свещеника. Едва през Постното време на 1878г. полски войници започват да посещават по-редовно Църквата и са достатъчно щедри към свещеника. Те пеят и свирят на хармониума и не могат да се отделят от Църквата. С наближаването на Великден, офицерите искат тържествено Възпоменание на загиналите във войната. Църквата и дори дворът й се изпълват с офицери и войници. Те оставят щедро дарение и изграждат олтар от дърво, който остава в Църквата до строежа на новата сграда.

 

 

Училището бързо се изпълва с момичета и момчета, и енорийският свещеник се налага да наеме и друг учител. Всеки учител има повече от 50 ученика. Църквата по това време също е посещавана и енорийският свещеник проповядва всяка неделя на немски и италиански език.

 

 

Една година по-късно Негово Високо Преосвещенство го вика в Букурещ. Предава му важен документ, чрез който го определя за Генерален Викарий на България със седалище в Белене. Мисионерът приема това поръчение, но против волята си. Съгласно принципа на подчинението заминава за новото направление през септември 1878г. Той намира селцето развълнувано от интригите на г-н Машинин, консул на Русия в Русчук. По това време Машинин е починал, но смутовете на неговите интриги продължават. След месец новият Викарий отново заминава за Букурещ, за да моли Епископа да благоволи да го изпрати на някое друго място. Епископът благославя стария-нов Енорийски свещеник на Русчук. Отецът пристига в града с намерение да приготви помещенията на сестрите, за да отворят отново девическото училище. Те пристигат след две седмици. Сред тях е и сестра Агата Нем, която вече е била в Русчук, а останалите са се посветили на религиозен живот в Крайова. Те са: Сестра Клара Джюрович - сестра на Отец Пиер, Енорийски свещеник на Варна; сестра Елеонора дел Порто, сестра Гертруда и сестра Едвиге. Сестрите започват веднага и с голямо усърдие работа в училището. Преподават пиано, немски и френски език. След известно време двете училища се оказват много малки и трябва да се помисли отново за строителство. Просторната сграда е завършена през 1880 година. През пролетта на 1883г. енорийският свещеник получава телеграма от Преподобния Отец Пауло Палма, която завършва по този начин: “Тръгнете веднага за Рим, Негово Високо Преосвещенство ви вика там, затова ви пиша.” Свещеникът изпълнява нареждането.

 

 

Причината за поканата от Рим е, че той, Ипполито Агосто, е избран за епископ на Никополската Епархия със седалище в Русе. Взето е решение за Никополската Епархия, която до този момент обхваща територията на Северна България и областта на Букурещ, да се раздели на две и да се създаде нова Епархия в Румъния. В новосъздадената епархия остава епископ монс. Игнат Паоли, а за Никополската Епархия епископ става монс. Ипполито Агосто. Датата е 27 април 1883г., а той е на 44 години.

 

 

Като епископ той продължава своята грижа за строежа на нова църква. На 12 октомври 1890г. благославя първия камък на новия строеж и за две години сградата е издигната до камбанарията. В интериора на църквата започват първите работи и е сложен голям дървен олтар в презвитериума.

 

 

Монс. Ипполито в своите писма, адресирани до различни лица, често пише за притесненията, които има за този строеж, заради липсата на приходи и спонсори. Въпреки това гледа към бъдещето с голяма надежда и увереност, че Бог няма да го остави и радостта от строежа е по голяма от тези притеснения.

 

 

Кратко време за радост, защото на 3 декември 1893г. монс. Ипполито Агосто умира в Белене, където отива, за да разреши спор, който водят група хора срещу свещениците. Изискванията на тази група не могат да бъдат приети от епископа, защото са против Църквата и Вярата. Тези хора с насилие се опитват да принудят Ипполито Агосто да подпише приготвен от тях документ. Той не приема. От устата му започва да тече кръв и епископа е внесен в къщата към църквата. Отците не успяват да убедят хората, да позволят да дойде лекар. Така преживява три дни, с кръвоизливи, след което умира на 55 години.

 

 

Новината за смъртта на Ипполито Агосто се разпространява бързо, дори в чужбина вестниците пишат за това събитие.

 

 

В Русе новината е изненада. Градските власти, виждайки, че тялото му не дава признаци за разлагане, дават разрешение да се остави за осем дена в църквата, за да се даде възможност на всички желаещи да се поклонят пред него.

 

 

Писаните свидетелства говорят за неговото погребение: “На неговото погребение всички най-влиятелни личности от града участват... Православният Митрополит изпраща цветя и каруца с четири коня, с която тялото на монс. Ипполито Агосто е носено в шествие по целия град, придружавано от хиляди и хиляди хора... След това шествие тялото е погребано в църквата още неразложено”.

 

 

Отец Анри Дулсе (вече енорийски свещеник в Русе и епископ след монс. Ипполито) приключва интериора в църквата. Тя и днес изглежда по същия начин.

 

 



English
Italiano
Посетете ни
Caritas - благотворителна организация