юбилейна година (11 октомври 2009г -25 декември 2010г)

Исторически преглед

 

Три основни дати ще възпоменаваме, свързани с католическата общност в Русе. Тези са 1860г, 1870г, 1890г. съответно преди 150 години Русе става мисионерска спирка за католическата общност, преди 140 години русенската католическа общност е обявена за енория и преди 120 години благословя на първия камък на католическата църква.


Всички ние познаваме развитието на град Русе в миналото и особено през деветнайсетия век. Русе израства като един от най-големите дунавски османски градове и след Кримската война XIX век е избран за административен център на Дунавски вилает на Османската империя, простиращ се от Варна и Тулча до София и Ниш.


В Русе се установяват консулства на европейски държави – Италия, Франция, Австро-Унгария, Гърция. Населението се състои от българи, арменци, евреи, турци, гърци, румънци и други етноси от Западна Европа.


В тази картина, която преди малко представих, почва историята на католиеската енория в Русе, за която Ипполито Агосто може да бъде наречен “основополагащ” свещеник.


Точно усилията на консулите на Италия, Франция, Австро-Унгария, дадоха импулса за да тръгне тази история.


От 1860г. благодарение на грижите на епископ Анджело Парси, пасионист и Никополски епископ от 1847г до 1863г., Русе става мисионерска спирка и има по-редовно свещеник, който служи в града. Не малка е загрижеността на консула на Австрия в Русе, който много пъти пише на епископа, за да има града свещеник и църква.


С грижите на епископа и с голямата помощ от католическата общност в Русе успяват да закупят земя, на която построяват една голяма стая, която наричат параклис. Строежът е завършен през 1860г. там, където сега се намира двора на училище “Любен Каравелов”. В този параклис започват да служат свещеници, дошли от Букурещ или от католическите села около Свищов.


Нещата вървят така до 1870г. без големи промени през времето на епископ Антонио Джусеппе Плуим (Никополски епископ от 15 септември 1863 до 1 март 1870). В тази година е избран новият Никополски епископ, монс. Игнатий Паоли, който при пътуването си към Букурещ минава през Русчук. Тук той получава радушно посрещане от католическата общност, която моли новия епископ да й изпрати постоянен свещеник и Русе да стане енория. По това време седалището на Никополския епископ, който е и апостолически викарий на Влахия, се намира в гр. Букурещ.


Монс. Игнатий Паоли не забравя молбите на католическата общност в Русе. Щом встъпва в длъжност избира отец Ипполито Агосто, пасионист, който тогава е енорийски свещеник в Рамнику Вулчеа (Румъния). Двамата пристигат в Русе, където следващата неделя епископът служи Светата Евхаристия в параклиса.


Консулите на Австро-Унгария, Франция и Италия се срещат на следващия ден и всеки от името на своята държава дава определена сума, за да осигури на енорийския свещеник най-необходимото. В същото време верните от католическата общност събират пари за ремонта на параклиса.


Много доволен от отговора на верните, монс. Паоли си тръгва за Букурещ, оставайки отец Ипполито в Русчук да развива новата енория с името “Непорочно Зачатие на Блажена Дева Мария”.


През 1871г. отец Ипполито Агосто успява да отвори врати училището


През пролетта на 1874г., свещеникът се заема с покупката на парцел, граничещ с терена на църквата, където по-късно да построи къща за сестрите и училище. През това време г-н Шамражо, Консул на Франция е прехвърлен в Турин и на негово място идва г-н Обаре бивш военен комендант, който е воювал в Китай. Този нов Консул е много набожен и веднага забелязва, че параклисът е малък и трябва да се разшири.


След като приключват със строителните работи по църквата трябва да се помисли за разширяване на училището, където Сестрите Пасионистки работят с голямо усърдие и броят на учениците нараства.


Нещата вървят по този начин до Руско-турската война, месец май 1877г. Епископът се притеснява за сестрите и ги извиква в Букурещ. Енорийският свещеник, отец Ипполито, остава сам. Град Русчук е плячкосан от всякакъв род войски. Всеки ден пристигат нови и нови войници, за да ги разпределят за Видин, Силистра или Плевен. Много чужденци, които не се чувстват комфортно изоставят Русчук и преминават от другата страна на Дунав или по-далеч в Австрия, Унгария, Сърбия.


Бомбардировките продължават с дни. Енорийският свещеник решава да напусне града за Италия, където стои кратко време. На 24 февруари 1878г. Ипполито успява да премине Дунава и да види отново своята скъпа мисия, която открива в много лошо състояние. Къщата е пробита от снаряд, прозорците са напълно изпочупени, а някои дори изкъртени. Къщата обаче не е опустошена, свещеникът намира всичко, което е скрил.


Дълго време никой не посещава църквата и много малко хора подпомагат финансово свещеника. Едва през Постното време на 1878г. полски войници започват да посещават по-редовно Църквата и са достатъчно щедри към свещеника. Църквата и дори дворът й се изпълват с офицери и войници.


Отецът пристига в града с намерение да приготви помещенията на сестрите, за да отворят отново девическото училище. Те пристигат след две седмици. Сред тях е и сестра Агата Кенни, която вече е била в Русчук.


През пролетта на 1883г. енорийският свещеник получава телеграма която завършва по този начин: “Тръгнете веднага за Рим, Негово Високо Преосвещенство ви вика там”


Причината за поканата от Рим е, че Ипполито Агосто, е избран за епископ на Никополската Епархия със седалище в Русе. Взето е решение за Никополската Епархия, която до този момент обхваща територията на Северна България и областта на Букурещ, да се раздели на две и да се създаде нова Епархия в Румъния. В новосъздадената епархия остава епископ монс. Игнат Паоли, а за Никополската Епархия епископ става монс. Ипполито Агосто. Датата е 27 април 1883г., а той е на 44 години.


Като епископ той продължава своята грижа за строежа на нова църква. На 12 октомври 1890г. благославя първия камък на новия строеж и за две години сградата е издигната до камбанарията. В интериора на църквата започват първите работи и е сложен голям дървен олтар в презвитериума.


Кратко време за радост, защото на 3 декември 1893г. монс. Ипполито Агосто умира в Белене, където отива, за да разреши спор, който водят група хора срещу свещениците. Изискванията на тази група не могат да бъдат приети от епископа, защото са против Църквата и Вярата. Тези хора с насилие се опитват да принудят Ипполито Агосто да подпише приготвен от тях документ. Той не приема. От устата му започва да тече кръв и епископа е внесен в къщата към църквата. Отците не успяват да убедят хората, да позволят да дойде лекар. Така преживява три дни, с кръвоизливи, след което умира на 55 години.


Новината за смъртта на Ипполито Агосто се разпространява бързо, дори в чужбина вестниците пишат за това събитие.


В Русе новината е изненада. Градските власти, виждайки, че тялото му не дава признаци за разлагане, дават разрешение да се остави за осем дена в църквата, за да се даде възможност на всички желаещи да се поклонят пред него.


Писаните свидетелства говорят за неговото погребение: “На неговото погребение всички най-влиятелни личности от града участват... Православният Митрополит изпраща цветя и каруца с четири коня, с която тялото на монс. Ипполито Агосто е носено в шествие по целия град, придружавано от хиляди и хиляди хора... След това шествие тялото е погребано в църквата още неразложено”.


Отец Анри Дулсе (вече енорийски свещеник в Русе и епископ след монс. Ипполито) приключва интериора в църквата. Тя и днес изглежда по същия начин.


 



English
Italiano
Посетете ни
Caritas - благотворителна организация